От бързане забравихме себе си.
От втурване към целта погубваме отношенията си.
От угодия към любовта, пренебрегваме приятелствата си.
От спомените си излизаме с въздишка. Разговаряме кратко.
Премълчаваме онова, от което ни боли. Стискаме зъби над необратимото.
Плачем, докато заспиваме.
Изпращаме усмивката си с два знака – две точки и скоба.
“Обичам” е клише, от което бягаме.
Спряхме да се доверяваме.
Престанахме да отпускаме непринудеността си.
Смеем се с глас само пред телевизора. Прегръщаме рядко.
Забравяме личните празници на любими хора.
Докосваме с дума по-често домашния си любимец, отколкото човека подал ни ръка. Ден след ден. Сезон след сезон – отчуждение. Недоверие. Накрая тишина. От която ваем уроците си.
Събираме разпръснатите парчета мълчания сами. За да открием, че една дума казана навреме, означава целия свят за някого. За да намерим място за онази частица време, в която да бъдем с цялата си душа някъде. До някого. Истински."
Мария Никова